Кирил Николов
Прочетох наскоро един вълнуващ коментар за музиката. Изящен и дълбок. Впечатлих се. Много. Като повечето люде, обаче, и аз я слушам с глухи уши.
И виж, парадокс – тази древна, магическа хармония, с която се раждаме, живеем, умираме, която е дори в пулса ни и в сухата пръст, падаща над ковчега ни, е най – неразбраното нещо в хилядолетния ни живот…
Какво ли аджеба е тя?
Ами, щом е неразбрана, а ни вълнува дълбоко с красотата си, значи е любов – омразата е лесна за разбиране и, уви, всички я поназнайваме…
Естествено, дядо ни Аристотел би възразил на този, на вид абсурден, силогизъм, но ми се струва, че заключението е вярно.
Обичам вино. Много обичам вино.
По случайност, оказана ми бе честта да бъда поведен за ръката от една добра вълшебница към сърцевината на тази, също древна, магия. Е, още съм в периферната й нервна система, но вече знам – и виното не го разбираме. Пием го без участието на сетивата си, мислите си, душата си. Напиваме се с него. А май напиваме самото него – притъпяваме го, огрубяваме го, опошляваме го – още в бъчвата, подпряна на бидона с кисело зеле…
Целия коментар може да прочетете на КАПАНА.БГ
